Перспективите на Кралския балет слагат началото на една ретро седмица за любителите на балета в Лондон
Една ретро седмица за феновете на балета в Лондон, кулминираща в троен лист от творби, остарели, нови и взети назаем в Ковънт Гардън. Забавлението стартира в понеделник с репризата на Наталия Осипова на нейната добре подбрана стратегия Linbury Studio, всъщност шоу на многочислените й способности. Вторник донесе впечатляваща връзка за една нощ в Sadler’s Wells от Roberto Bolle, отпразнуваща неговата към момента страхотна техника и витрувианска физика (бюджетът за костюми беше редуциран до най-малко за разкриване на торса).
Съставът на Bolle включваше Вадим Мунтагиров и Фуми Канеко в тяхното изобретателно осъществяване на Grand Pas Classique на Виктор Гсовски и три вечери по-късно двойката водеше актьорският състав на Serenade, начален номер в Perspectives, новата смесена стратегия на Royal Ballet. И двете начални осъществявания на шедьовъра на Чайковски от 1934 година на Джордж Баланчин бяха мощно водени – Сара Ламб и Юхуи Чоу бяха безотказно музикални в съботното матине – само че трупата би трябвало да се съобщи на музиката (понякога се усещаше групово преброяване под дъха).
Вечерта приключи на високо равнище с английската премиера на Everywhere We Go от Ню Йорк от 2014 година Постоянният хореограф на City Ballet Джъстин Пек. 40-минутната подготовка от 25 души се танцува на фона на прожектирани геометрични теселации от Карл Йенсен и е сложена на джазова партитура по поръчка на инди-поп композитора Суфян Стивънс.
Пек се отхвърля от нормалните балетни йерархии (Марианела Нунес и Рийс Кларк се върнаха в припева в един момент), само че някои неизбежно са, по-равни от другите. Момческото равнодушие на Джоузеф Сисенс значително открадна шоуто на съботното матине, понякога преодолявано от бързите турнета на Daichi Ikarashi en l’air. Корпусът се втурна игриво през динамичните подиуми, само че към момента не се усеща изцяло спокоен със скоростта, хъса и цялостната натовареност на шоуто на ансамблите на Пек.
Между това пристигна международната премиера на премисления и необичайно невпечатляващ Against the Tide на Кати Марстън, подложен върху многопластовия Концерт за цигулка от 1938/9 на Бенджамин Бритън, последно употребен от Кралския балет от непрепоръчителния балет против СПИН Dances with Death на Матю Харт през 1996 година Красивият Клои Ламфорд комплектът беше страхотна извивка на каменист варовиков тротоар, придаващ злокобно значение от зимното осветяване на Фабиана Пичиоли.
Марстън и нейният непрекъснат драматург Едуард Кемп заобикалят стандартната експозиция в интерес на шаблонизиран биографичен роман, който загатва с съвсем непроницаема тактичност за Бритън (и Великобритания) през 30-те години на предишния век. Публиката е оставена да направи каквото може от двамата другари, чиито дуети са разрушени от злокобен боен вид и неговите петима помощници. Уилям Брейсуел и Матю Бол изтанцуваха началото с мускулеста прелест, образувайки психомахически триа с униформената Никол Едмъндс.
Фигурата на майка/утешител (единствената женска роля) беше поета от Мелиса Хамилтън. Родената в Белфаст директорка още веднъж сподели своя талант за прибавяне на трагична тежест към другояче незапомнящо се придвижване. Мартин Георгиев и оркестърът се възползваха оптимално от притеснителните светлини и сенки на музиката, само че най-шумните овации бяха за цигулката на Васко Василев – тъкмо както след премиерата на Харт през 1996 година Ако беше на сцената, двоумя се, че щяхме да забележим стъпка.
В имитация на 2 декември
